Любен Дилов син

Законът за лобизма : управляващи, започвайте да се притеснявате! Подробностите по-късно !

февруари 22, 2009

интервю за в.Труд, март 2008
-    Законът за лобизма отлежава отдавна в парламента. Мислите ли, че някога ще му дойде реда в пленарна зала?
Мога само да се надявам. Знам, че той е “срещу косъма” на управлящите, давам си сметка, че и в самия наш проект има доста неща, които трябва да се оправят. Но ние изчакваме търпеливо  ДПС – както обещаха – да внесат техния проект, за да се гледат заедно Иначе нашият е минал през комисии чака зала.

-    Още в 39-ото НС имаше подобен проект на Новото време, уж ДПС и част от НДСВ, които са в управлението втори мандат, застават зад тази идея, ДПС дори пишат свой проект. Защо това е само на приказки години наред вече?
Не искам да мисля веднага лошото. Предпочитам да смятам, че има други, по-важни закониза тях и затова се бавят. Но всеки ден обественото мнение се изказва достатъчно категорично относно поправки на закони, които очевидно облагодетелстват отделни личности или цели групи. Т.е.  лобистките практики са факт. Време е те да станат публични, иначе ще продължават да са нещо мръсно.Справка – “Ванко 1”, поправката в закона за съобщенията, отнасяща се до т.нар. “последна миля”, която узакони за още година монопола на БТК,  проваленото наше лобиране за по-нисък ДДС върху книгите и т.н.

-    Шефът на Съюза на работодателите Васил Василев обяви преди ден, че такъв проект ще регламентира корупцията, Защо? …В Европа и САЩ обаче това е основен механизъм за борба с корупцията. Защо у нас не се възприема така?

Законопроектът на Гергьовден се казва “за публичност на лобизма”. В самият термин на много уважавания от мен г-н Василев се съдържа противоречие – реграментираната корупция, не е корупция. Тя се има други имена, облага се с такси и данъци, следи се, наказва се. Нашият законпроект предвижда глоби от 50 000 за физически и от 300 000 лева за юридически лица, които маскират корупция чрез лобизъм. Факт е, че с малки изключения – например Полша – в Европа засега уреждат материята чрез правилници на различните институции – парламенти, общински съвети и администрации. В САЩ, Австралия и Канада, обаче, лобисткото законодателство е силно развито и дава плодове. Европа също върви по този път.

-    Бумът на бизнес-партии за предстоящия местен вот не е ли именно заради липсата на закон? Станишев искаше да ги забранява, вместо да регламентира отношенията политика-бизнес…
Относно този “бум” предстои голямо разочарование за спонсориращите го. Те бързо ще се убедят, че далеч по-икономически изгодно ще им излезе ако имат регламентирани и ясни отношения с властта, отколкото да спонсорират собствени “властници”. Предстои им откриване на колелото, съпроводено с много премазани пръстчета и писъци. Акълът на българите-  знаете, къде ни идва – на стълбите. И най-често докато се търкаляме по тях надолу.
-    Готов закон не влиза в пленарна зала, въпреки че парламентът няма работа и се разпуска преждевременно втора седмица…Кой се притеснява от този закон, чии интереси ще бъдат застрашени?
Притеснението е природно заложено в този закон - за депутатството и администрацията на Министерски съвет. Също и за общинските администрации. Както се казва онази телеграма, която старият евреин изпратил до семейството си: “Започвайте да се притеснявате. Подробностите по-късно”
Ще ви дам далеч по-ярък пример от Закона за лобизма – мълчаливото съгласие. Нали си давате сметка, че ако практиката на мълчаливото съгласие бъде въведена по-широко във действията на администрациите, корупцията силно ще намалее, а чиновниците ще трябва да работят повече. С лобизма е същото. Някой ще трябва да мисли как да регламентира отношенията си с поръчителите. Например при приемането на Закона за устройство на Черноморското крайбрежие изключително ясно се видя това, още по-ярко лъсно  при “последната миля” в далекосъобщенията.
-    Депутатите не работят. Предизборната кампания ли е причината? Не е ли редно поне опозицията да реагира на това?
Редно е и ние реагираме доколкото можем. Аз също съм в кампания, но ходя в парламента, защото има важни за мен закони – за киното, за оптичните дискове, за паметниците на културата. И агитирам по телефона – даже ще ви помоля да ми пуснете личния ми телефон, с който избирателите могат да се свързват с мен – той 0893 41 41 41. На него по всякакви кметски теми за София разговарям. Иначе изборът на членове за Вишия съдебен съвет – доста скандален сам по себе си – показа, че мнозинството се събира, когато трябва.

-    Парламентаристите ги няма в залата, половината са кандидати за местния вот, вие включително? Това редно ли е? Да не говорим, че има още несвършени неща около евроинтергацията, в държавата има напрежение – стачки…
Отговорих за себе си. Предпочитам да страда кампанията ми, защото бъдещите ангажименти с хората, които евентуално биха ме избрали за кмет предстоят. Сега съм изцяло на разположение на бургаските си избиратели
-    Защо парламентът не излезе в неплатена изборна ваканция, няма ли са е по-честно? Имаше такива предложения?
Имаше предложение, но бе охвърлено. Все пак по-редното е парламентаристите да си гледат парламента. Така ние самите даваме лош пример на неспазване на закона.
-    Местната власт по-сладка ли е от депутатстването, та толкова депутати искат да отидат в нея по средата на парламентарен мандат? Вие имате опит и на двете места…
Местната власт е по-реална. По-близо си до хората и това, което правиш за тях се усеща веднага. Няма как да се затичат към мен с разплакани от умиление очи, градани, които много харесват ограниченията, които наложихме в Закона за Черноморието или пък веднага да усетиш благодарността на гилдията за опита да смъкнеш ДДС-то на печатните издания. Просто в момента в местната власт  е истински интересно, а и само си спомнете – малкия парламент на София – предизвикваше през първите си две години далеч по-голям интерес от националната асамблея.
-    Това не е ли подмяна на вота?
Не е. Зад всеки депутат излязъл от парламента влиза друг, пак от същия избирателен район. Даже - ако от мен зависеше бих ги ротирал – по една или две години да стоят, след това да влиза следващия. Това е по-добре и за избирателите, и за самите партии, защото обучават повече кадри, правят  хората си по-компетентни и опитни. Възможно е, но трябва политическите централи да го искат.

Публикувано в В парламента | Няма коментари »

Защо се роди Герб? Царят не направил Бойко министър

февруари 13, 2009

Пълен текст на интервю за 24 часа, заглавието е на редакцията

 

 

- Най напред да се разберем - Трифон Зарезан или Свети Валентин? Защо?

Нямам нищо против който и да е от католическите светци, но като православен имам усещането – дано бъркам – за известна девалвация на ценностите. Пък и всеки канонизира любовта по свой начин и не се нуждае нито от папа, нито от мама за това. Така че – Трифон Зарезан – по древен, по-близък до паметта на кръвта, с риск да прозвучи езически.

 

- Кое е по-опияняващо - Властта или Виното?

Виното рядко причинява зло в размерите, които го причинява властта. Списанието, което правим – «Власт и вино» - не изследва връзките между понятията, а се опитва да представи как изглежда света след две чаши младо мерло. Иначе – мога да свидетелствам – Димо Казасов описва малък дунавски градец, по време на управлението на земеделците. Примерно – 1922 година. Градоначалникът наредил да напълнят градския шадраван с вино, гребял вътре с лодка и пиел.. Отгде – диви си Казасов – у нашите цървул-управници тези римски табиети?

 

- Бяло или червено вино?

Червено, определено. Бароло, пино негро…българските няма да ги казвам, макар че имам няколко нови прекрасни изби, да не правим реклама. Ще се огранича само с това ,че са по-добри от италианските и френските. Вече и като технология са по-добри, не само като природна даденост.

- Лява или дясна Власт?

Айде сега! А ляво или дясно сирене? Не е ли по-важно какво има вътре, поне вие в „24 часа” вече трябва да сте се убедили – и бой щяхте да ядете, заради разкритията си за съдържанието на „онези неща” в млякото и сиренето. Иначе сериозно – смятам, че европейското дясно е по-отговорно от европейското ляво. В крайна сметка – може да прозвучи парадоксално, но всички важни в историята на човечеството социални придобивки са наложени именно от десни и десноцентристки правителства – като се започне от социалното осигуряване и се стигне до сиропиталищата. В България е друго – нито леви, нито десни разбират простата истина, че системата се движи със скоростта на своята най-бавна част. България не е скоростта, с  която смята националния ни отбор по математика, а скоростта, с която се тътри бабичката, мъкнеща съчки от гората за печката си. И десните би трябвало да свържат пряко локомотива на България с последни я вагон. Засега са заседнали във РСВ-то на влака и се карат за миналите си изневери… 

 

- А кой махмурлук е по тежък – от Властта или от Виното?

Познавам само този от виното. Колкото е по-сладко – толкова е по тежък махмурлука. Вероятно и при властта е така…

 

- През 1990 г. Йордан Радичков каза, че властта е като леката жена - всички я осъждат, но и всичка тайно искат да си легнат с нея. С какво би сравнил днес властта в България.

Радичков има пълната власт над думите и на междудумието. Трудно бих могъл да го кажа по-добре от него. Ще се опитам да интерполирам нататък – не е лошо да има леки жени, свалят напрежението у определена порода мъже. Но трябва да има регламент, контрол, редовни медицински прегледи, плащане на данъци и – най-вече – почтеност. Защото няма лоши професии, има непочтени отношетния. С властта е същото. «Пътеводителят на галактическия стопаджия”, който защитавам в момента в „Голямото четене” дефинира по особен начин властта – тя трябва да се упражнява от човека, който най-малко иска да я притежава.

 

 

- Защо днешните политици толкова лесно си сменят идеите и идеологиите и правят всевъзможни коалиции? Ето и “Гергьовден” заряза досегашните си партньори и се присъедини към коалицията “Напред”?

Конкретиката е малко по-различна. Т.е. – напълно обратна. Още преди две години СДС денонсира едностранно обединението ни, а ние стояхме в групата от лоялност към колегите си и защото харесвахме заедно работата си. Когато обаче ни докараха и г-н Софиянски за партньор, ръководството на «Гергьовден» взе решение, че компромисите, които правим със себе си в името на хипотетично обединение на десницата минават границата на добрия вкус. За политическа логика изобщо не ми се говори. В „Движение Напред” сме три-четвърти стари и изпитани партньори – с ВМРО през 2001 година не   ни достигнаха малко на 10 хиляди гласа, за да влезем в парламента. При това срещу дебюта на Царя и срещу свръхмобилизирани Костов и БСП. Със земеделците сме записали няколко успешни участия на местни избори. Новото Движение всъщност е истинска народна партия – защото има ясно представителство на земеделци, патриотична младеж, свободни професии и акадечмична общност, миньори и енергетици. В крайна сметка политиката не е ли стремеж да реализираш възможно най-чиста форма на представителност? А що се отнася за иделогоия – нека някой ми обясни иделоогията ан ДСБ или Герб… Сзвучи нескромно, но непознавам друга партия, освен Гергьовден, която да има чисто идеологически канон, какъвто е нашият Требник. И не сме му изневерявали никога. Никога не сме се явявали на лесни избори. Предпочитаме да загубим избори, но да не губим себе си.

 

 

- Как ще коментираш изявлението на Бойко Борисов в САЩ за качеството на българския изборен “материал”?

Не бих желал да коментирам думите на човек, който е доказал, че изобщо не ги цени, а и не си спомня какво е говорил 30 минути, след като го е казал. По-скоро бях стреснат от признанието му, че целият «проект Герб» се е случил, защото Царя не го направил вътрешен министър. Иначе щял да си «маа из министерството»

 

- Дай прогнозата си за резултат от идващите парламентарни избори?

Знам съм сигурност, че движение «Напред» ще има ключова роля, защото притежава силата на изключително ясно представителство на конкретни социални интереси. И ние работим основно върху това. Всички останали, които говорят изобщо за народа, избирателя, България – бъркат. Мисля, че дойде времето на конкретиката

 

- Харалан Александров очаква на тези избори “брутално канибализиране на олигархчино-политическия ни елит. А ти?

Харалан Александров рядко бърка, а и аз съм убеден, че в момента българите се нуждаем повече от добра колективна психотерапия, отколкото от нови партии.

 

- Какво ще правиш, ако не влезеш в парламента?

Влязъл-невлязъл до лятото трябва да е готов вторият том от «Хуйку. Български антиранордни приказки. Казва се «Братя Crime» и отново е съвместно с невероятния художник Андрей Кулев. Опитвам се да завършва и два романа, няколко телевизионни предавания и подпроект на „Власт и Вино”, който се казва „Spirt&Spirit” и съчетава твърд алкохол и твърда литература. Водка и руснаци, ракия и българи, малтц и шотландци, ром и латиноамериканска литература, бърбъна и Америка…

 

- Кога България ще има лидер като Барак Обама?

Вече има, но не иска да се замесва. Или не е намерил място за паркиране

 

- Кой е твоят идеал за български политик? Защо?

Сложно. Нямам идеал. Харесвам почтеността на Филип Димитров и д-р Желев, харесва ми упорството и патриотизма на Стамболов, финеса на Константин Стоилов и страстта на Стоян Михайловски… Нямам кокнкертен образ

- Защо така грубо се сритахте със сценаристите на Слави Трифонов, че даже ги нарече лайнари?

Отговорих им на достъпен за тях език. Отговорих  на теза – грешна както обща философия, така и като конкретен казус. Всъщност аз ги харесвам повечето – някои от тях лично съм избирал, а с други – вярвам, че съм приятел. Основното ми обвинение беше, че не са се подготвили по конкретен случай и не се отнасят отговорно към силата, която имат.

 

- Това промени ли по някакъв начин приятелството ти със Слави? Би ли се върнал отново в шоуто му?

Връщам се само като си забравя ключовете. Животът е прекалено кратък, за да се връщаме по друг начин, освен в спомените си. А спомените ми са добри и съм благодарен на съдбата, че ме е срещнала със Слави.

 

- Можеш ли да опишеш картинката в България, след като световната икономическа криза се стовари върху нея с цялата си сила?

Както казвал шопът, докато се връщал от панаира в Елин Пелин, където го били, ограбили и изнасилили – „От друга страна човек се учи”

 

- Преди време издаде книгата “Хуйку” - български антинародни приказки. Закачката с японския жанр хайку е очевидна, но текстовете в книгата не са ли малко дръзки за типичната българска свенливост?

На границата с пълното неприличие са. Като живота ни. Любимият ми sms-поет – Ангел Константинов- Аци казва: „Е*ана държава, секси народ”

- А защо “антинародни приказки”?

И заради игрословицата, но най-вече заради подборката – тове е микс между оригинални текстове и съвременен градски фолклор, който е еквивалента на някогашните народни приказки.

 

- Кажи най-новия си виц.

Къде можеш да намериш безкрако куче? Където си го оставил!

 

- А можеш ли ей сега да импровизираш виц на тема “Бойко Борисов се среща с Барак Обама”?

- Друго си е, - казва Бойко – да имаш цяла Африка зад гърба си като качеството на човешкия материал, а срещу мен са 2 млн пенсионери, 700 хиляди турци и 300 хиляди цигани…

 

 

Нещата от живота:

 

Семейството -  отговорност.

Любовта – двигател.

Домът –където е сърцето.

Колата – каквато падне.

Мястото – до прозореца, с лице към вратата. Рим и Виена.

Курортът- навсякъде, където съм без работа

Литературата – фсичката!!!!

Кухнята – италианската. Лошото е, че след два дни пак огладняваш.

Питието – Лафройг, петнайсет годишен, сингъл малц. Любимото на принц Чарлз. Проблемът е, че след третата чаша започваш да харесваш жени като Камила Паркър Бъроуз..

 

 

 

Публикувано в Статии | Няма коментари »

Русалка, болна от шизофрения Объркани размисли за литературните конкурси

февруари 3, 2009

за в. “Труд”, февруари 2009

Имам хиляда основания да участвам в дебата за литературните конкурси и два пъти по хиляда предчувствия, че не трябва да го правя. В такива моменти един глас ми нашепва – „Никога не съм съжалявал за нещо, което съм премълчал”…
Съгласих се, защото съм на кръстопът и самият аз се нуждая от отговори. Предстои ми да реша как да продължа с единствената литературна награда за фантастика „Гравитон за добро въобръжение и доброта на въобръжението”, давана от баща ми в продължение на 10 години все около Благовещение, през март…

Сбъркани били литературните ни конкурси, много били, с неясни критерии и без стойност….Айде сега! Попитали камилата – казват арабите – защо ти е крив врата, а тя отговорила – „То к`во ли ми е право?!”
Можем ли да очакваме от общество – объркано и преходно, неспособно на ясен отговор за добро и зло – да има  общоприети критерии за добра литература? Можем . Точно толкова, колкото можем да очакваме, че следващите чиновници в пътния фонд няма да крадат, а народът този път ще избере некорумпирани политици.
В момента има мода на литературните конкурси. Град без конкурс за поезия е като телевизия без сутрешен блок или циганин без златен зъб. Просто така е редно
Издателите могат да ви кажат – колко малко се влияят продажбите от гръмкото оповестяване на някое заглавие-лауреат.
Бачо Кольо Инджов се чуди как Захари Карабашлиев е попаднал в 100-те романа на „Голямото четене”. Ами много просто –  в момента е модерен. Проспахте го Захари, вие критиците. Той мина като лятна буря точно през юли и август 2008 и романът му  „18%сиво” в момента се печати за четвърти път. Имам куп обяснения за успеха му – аз съм един от първите му читатели и нещо като редактор  – освен, че романът е добър. Просто имаше нужда някой да разкаже какво се случва в душата на новия български емигрант. И Захари го направи по един забавен, умен и трогателен начин. Затова има и успех.
Карбовски завърши емигрантския си пътепис и също ще има успех, макар и да разказва по съвсем различен от Захари начин. Това се търси и никакви конкурси не могат да го променят. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Илия Троянов, „Улици без име” на Капка Касабова – все „емигрантски” книги със заслужено внимание от читателите, макара че писателски двамата се различават от земята до небето.
Нали не забравяме, че освен всички други приложения (някои много вълнуващи) езикът служи, за да се разбират хората помежду си. Ето защо, когато се появи „Образцов дом” на Ваня Щерева хиляди си я купиха – искаха някой да им разкаже за модерното градско момиче. По различен начин от „Секса и града”, просто защото града е София, а не Ню Йорк…В смисъл тук сексуалните преживявания са повече – друсането в градския транспорт, например.
Странно, но когато се говори за съвременна българска литература, говори се за всичко останало, освен за това какво искат да четат  и какво четат днешните българи. А този въпрос, има прост отговор – книжарите и тиражите. Не ми разправяйте пак за онези 500 бройки. Да има прекрасни книги, които си остават в 500 бройки, но  онези, от които наистина има нужда минават 5000. И тук не визирам сериите за бандитския свят на България и изобщо четивата, гранични с жълтата преса. Успешните публикации там минават 50 хиляди среден тираж, а някои и сто. Автор съм на една подобна. Знам.
Когато има нужда нещо да бъде разказано, то ще бъде разказано. Ако го направи майстор – добре. Ако го оцени някое жури – както се случи с Ваня Щерева  и „Развитие” – още по-добре. Но и да не станат тези неща, нужната книга ще се случи. Писател ли е Ваня Щерева, ще ревне някой – сигурен съм!  Изобщо няма да влизам в такъв спор. Някои могат, други не. Виктор Пасков, например. Абе и на салфетка да напише нещо, на другия ден започва да трещи и да гърми. Не говоря изобщо за „Балада за Георг Хених”, която мен лично ме е карала да искам едновременно да съм лютиер и да смачквам улуци с удар с глава. Малко полюсни желания, но пък това е голямата литература. Полюсна…Слагам го нарочно до Ваня, за да ядосам пуристите. Може да ми изтъкнете хиляди разлики, но има една величествена прилика – и двамата правят неща, от които българите днес имат нужда. За утре не знам, но за днес съм сигурен.
Преди дни участвах в яростен дебат за „Време разделно”. Над 40 години са минали от написването й. Три нови поколения са я видяли по толкова различен начин, че понякога се чудех за една и съща книга ли говорим. Просто аз съм остарял, а „Време разделно” не е. За Ваня и Захари ще видим, за Георг Хених е сигурно, че още броди по софийските улици, както поп Алигорко из Родопите.

Връщам се за малко на родната чичовска суматоха, която „Труд” предизвика с дебата „За всяка книга конкурс” . И към един спомен от началото на 90-те. Градът на истината. Пред ларгото са налягали няколко български писатели, а някой е написал на картон: „Няма да им пишеме на червените!” За да има рима, иначе съм убеден – знаят, че правилното е „пишем”, „четем”, „лежим”, а не пишеме, четеме, лежиме. Това поне знаят.
После този лозунг се смени с друг – „никой не чете, духовността на нацията пропада”
Сега имаме трета вълна – „няма ясни критерии, литературните награди са много”.
Ако проследите логиката на тези три твърдения, ще видите ясната връзка между тях. Българите са объркани като русалки, болни от шизофрения. Въпросът риба ли са, рак ли, човек ли има един само верен отговор – зависи колко е гладен питащия. А публиката е гладна  за отговори и за хубави книги. Просто и ги давайте – с конкрус, без конкурс – важно е да ги има…
В крайна сметка е по-добре да си графоман, отколкото наркоман. Или да отвличаш рейсове!

И понеже станаха доста объркани тези размисли, ще кажа какво правя аз лично. От години имам собствен литературен конкурс. Никога не съм го обявявал, но той протича по следния начин. Търся ръкописи. Те ме намират. Праосто се срещаме. Прочитам ги. Като харесам някой, избирам си издателство (засега работя със „Сиела”) и му казвам: „Хайде сега заедно да издадем тази книга”. Така се появиха „18% сиво” на Захари Карабашлиев, „Кефер” на Милена Фучеджиева (бих и дал „Гравитон” за кибер-пънк, ама неудобно – ще кажат, защото сме приятели), „Единайсет дървени улици” на Иван Марков (за жалост останал си в 500-те бройки, а е великолепна книга) , „Чападжиев” на Орлин Крумов (10 години по-късно му правя ново разширено издание) и доста други. Никога не отказвам съучастие в продукцията на размирната група „Литература*диктатура” около Карбовски или в поредната щуротия на Ваня Щерева.
Не можете да си представите колко малко струва вече да се помогне на една книга да се появи и какво огромно удоволствие е, когато уцелиш желанията на хората.
Моят литературен конкурс продължава. Пращайте ми ръкописи.

Публикувано в Статии | 21 Коментари »

Голямото чесане

декември 28, 2008

в. “Новинар” 24 декември 2008

 

Дали след първия етап на „Голямото четене” ще последва голямо чесане на умните глави в държавата? Истински се надявам на това, защото – ще повторя тезата си – финалната класация на първите 12 романа, представена по БНТ на 22 през нощта е една от малкото добри новини на 2008-а. Тъжно ще е да кажа единствената.

Книгите, подредени по азбучен ред според първите букви от заглавията  са „Властелинът на пръстените” на  Дж. Р. Р. Толкин; „Време разделно” от Антон Дончев; ”Граф Монте Кристо” на Александър Дюма; „Железният светилник” на Димитър Талев; „Майстора и Маргарита” от Булгаков;”Малкият принц” на  Антоан дьо Сент-Екзюпери;Сагата на Джон Стайнбек - „На изток от Рая”; „ Осъдени души” от Димитър Димов; „Под игото” на  Иван Вазов; „Пътеводител на галактическия стопаджия” на  Дъглас Адамс; „Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес и -  отново -  Димитър Димов, този път с  „Тютюн” . Предстоят три месеца, през които екипът на „Голямото четене” все така находчиво и оригинално да се опита да разгори истинска битка между феновете на едно, или друго заглаие, което да бъде обявено за „романа на българите”.  Три месеца,        в които – надявам се -  предстои да чуем и прочетем изключително интересни мнения на социолози, философи, психолози, а защо не и политици :

какво означава изборът на тези 12 заглавия.

Аз лично съм горд, че живея в едно и също време с хората, съставили този списък, чрез гласовете си. За мен той е илюстрация, че българите на ХХІ век не са онази маргинална, отчаяна и заета с оцеляването си тълпа, каквото често ни я рисуват вестниците, политическите спорове или криминалните хроники. Тези 12 заглавия издават космополизъм и патриотизъм едновременно. Проява са  на спокоен поглед не само в драматичната национална история, но и към бъдещето на глобалния свят. Териториално 12-те  романа  са простряни  в Европа, Двете Америки и Русия – нещо на което могат да ни завиждат класиралите първите 12 романа на Германия и Великобритания в сходните класации. Делът на фантастичното, приказният наратив присъства почти наравно с реализма, изборът е също така романтичен и героичен, това е избор на млад и жизнен народ, който вярва на себе си, уверен е, че доброто – в крайна сметка -  побеждава злото,  че силният трябва да е великодушен и щедър, че любовта и солидарността са достойнства, а не слабости. Наистина новина, и наистина добра!

Вярно е, че начинът на гласуване не позволява да бъде съставена правдоподобна социологическа картина по възраст, пол, географско местоположение, образование  и социално положение на участвалите в анкетата . По-малко от една четвърт са посочвали данни за себе си и то само в гласуването през интернет. Но заглавията са многозначителни сами по-себе си. Вярно, е че повечето от тях имат свои прочути екранни версии, някои се изучават в училище, а „Осъдени души”, например живее в удивителен музикален синхрон с проутата песен на Лили Иванова и музиката на Митко Щерев, а разтърсващата роля на Йосиф Сърчеджиев като Караибрахим, или филмовата трилогия по Толкин  са почти толкова популярни, колкото и самите произведения. Всичко това помага, но в никакъв случай не омаловажава

Стойността на всеки отделен избор

 

За „Под игото” вероятно ще кажат, че литературните качества не са водещите, а историческата роля на този пръв голям български роман. Вазов сам е  въплъщение българското слово, дух български, който се носи над водата преди ре-сътворението на българското Взърждане. Сякаш преди него няма нищо(има Бачо Киро и „тренчето се лянка, лянка дор стигнахмве Лом паланка”). Сякаш Възов създава всички традиции, и стъпва на тях – от поезията, през публицистиката и политическата сатира, през романтичния роман та чак до първия научнофантастичен разказ. Сякаш 90 години след трагичната 1918-а, отново България се е събрала под мъничкия балкон на своя патриарх и са надя на утеха и сила от неговите думи. 

 

 

Изборът на Димитър Димов, в навечерието на неговата 100-годишнина е великолепен и обнадеждаващ. Димов е един от малкото ни инстински романисти и съвсем малцината, посегнали към сюжет  наднационален, глобален, общочовешки и в центъра на европейски конфликт, разделил категорично общественото мнение.С Димитър Димов  България мери ръст със света и няма никакво основание да не е горда от сравнението. В „Тютюн” светът идва на балканския кръстопът, както се  е случвало неведнъж в хилядолетната ни история, а с „Осъдени души” Димитър Димов създава образи, които - ако бяха изписани на английски - щяха отдавна да са се превърнали в световни символи и изкушение за всички големи актьори по света. Истинско недоразумение е, че България не е направила необходимото „Осъдени души” да бъде преведена добре на испански. Министерството на културата би следвало да се размърда и един добър превод би бил чудесен подарък за 100-годишнината на писателя, която е през 2009-а.

 

Изборът на Булгаков и Дъглас Адамс може да бъде направен само от хора, които се усещат не просто като виша ортанизация на материята, а наистина вярват в назначението ни на земята – чрез нашите очи и души Бог и Вселената познават себе си. Научават се да се смеят, научават се на Любов. Бог е Любов и смях, не просто извън границите на времето и земното притегляне, Той е любов и смях на субатомно ниво. В ресторанта на края на Вселената, Майсторът и Маргарита се държат за ръце, Христос тъжно се усмихва, в компанията на Бегемот и Тригърдата проститука от Еротикон 6, Воланд получава утеха, а Пилат Понтийски вече не го боли глава…Бог е Разум. Разумът е Смях.

„Сто години всеки ден валеше” пее Дичо от бившата Д2, макар да не е стъпвал в Макондо, но дори и в Мадан циганите идват и си отиват, любовта е вечна причудлива и приказно магична, всеки път различна и всеки път еднаква. Изборът на Маркес  от българите би трябвало да го умилостиви и той да вдигне свирепото ембарго, наложено на България заради традиционното и неуважение към авторските права още от времето на соц-а. Едва ли Маркес чете редовно „Новинар”, но дали все пак няма да се намери някой да му каже, че „100 години самота” е любим роман на един народ, преживял много пъти по сто лета самотата на насилствено отделение от цивилозования свят? 

 

Най-важното е невидимо. Изборът на „Малкият принц” , който изобщо не присъства сред 100-те избрани на английската класация, например,  ме кара да обичам сънародниците си не само защото делим  111 хиляди квадратни километра и 1300 години кървава история. А защото продължават да вярват в любовта, независимо, че живеят на кръстопът, приличащ на разпятие. Трудно е да вярваш в любовта, когато живота ти минава на кръстопът, в граничния гарнизон на една или друга империя.

 

И накаря – бих искал да кажа, колко се радвам на изборът на „Време разделно”. Радвам се, защото Антон Дончев е сред нас и е чудесно да си дадем сметка, че живеем в едно и също време с истински гений. Можем да го срещнем на улицата, да го заприказваме, да си изкопчим усмивка, автограф или просто спомен. Радвам се, и защото изборът на българите по категоричен начин ще запуши устата на всички идиоти, които продължават да се упражняват върху пропагандтата или политическата стойност на „Време разделно”. Последното такова „упражнение” беше с холандски адрес и дори не ми се приказва за него. Комунистическия режим бил използвал книгата, за да направи пропаганден филм?! Някакви смели творци отказали да снимат, а несмелия Людмил Стайков се подал?!Каквато и щуротия още да се каже в този смисъл тя не променя и на йота стойността нито на филма, нито на книгата. Това са художествени произведения, населени с невероятни характери и сблъсък, извисен до антична драма и общочовешка метафора.  Караибрахим е безподобен трепет, плът от тази земя, където кръвта  на мюсулмани и християни е обща – смесена в столетия кръвопролития и кръвосмешения. Общата ни кръв удря в сръцата ни, а живият Антон Дончев следва да е наша неизменима кандидатура за Нобелова награда, докато не се появи нещо по-добро. Дай Боже.

 

Сигурен съм, че предаването на БНТ „Голямото четене” ще предизвика тепърва голямо чесане на глави и езици. И за пръв път, от много години насам, то ще е по повод не просто радостен, а обнадеждаващ. Изборите, които правим ежедневно са нашето истинско лице. По нашият избор ни се отличаваме от останалите. Изборът на тези 12 заглавия, рисуват лицето на едни българи, граждани на Европа и света, с които е добре да остарееш.  

Публикувано в Статии | 5 Коментари »

Слави смени си лайняните сценаристи, или се кандидатирай за депутат!

декември 28, 2008

публикувано от Труд, 24 часа, Стандарт, Новинар и др., декември 2008

Скъпи Слави,

 

Избирам откритото писмо, защото в последните няколко години твоите сценаристи се упражняват с променлив успех върху мен и „Гергьовден”, и - неизменно в мое отсъствие. И реших - този път - да  не замълча не  заради поредните неистини, свързани с малката и симпатична партия „Гергьовден”, а заради ставащото по отношение на парламента в последните няколко дни.

 

Ще го кажа направо. Парламентът в никакъв случай не е най-съвършената форма на управление, но всичко друго, изпробвано от човечеството, като първа мярка води до бесенето на такива като теб, Слави. И като мен.  По време на революция или диктатура първата жертва е истината и свободата на словото.

Няма как в парламента да има само гениални и добронамерени хора по простата причина, че избирателите не са само гениални и добронамерени. В крайна сметка няма представителна демокрация, която да се е издигнала над нивото на избирателите си. Както няма телевизионно предаване, което да се е издигнало над нивото на сценаристите си.  

Лаская се от предположението, че по мое време, а и по времето на Росен Петров  може всякакви глупости да сме правили, но поне щяхме да се постараем да разберем какво е „ин виво” и какво е „ин витро” и да обясним на нашите по-непросветени другарчета, че „ин виво” не означава секс. Вярно е - има хора, които ако за две минути не мислят за секс, нещо са се разсеяли, но е вярно също  така, че критичния патос не пада от това, че си се запознал със същността на проблема. А за фонда, който разбуни духовете, истината е доста по-сложна – пари за „ин витро” и „ин виво” има, въпросът беше как да се конторлира разхода им така, че да стигат по предназначение, а не някъде другаде. И тук госпожа Антония Първанова успя по брилянтен начин да ви подведе да подкрепяте един проект, който най-малкото съдържа подозрения за конфликт на интереси. Твоето предаване беше използвано,

Слави, и то не заради твоя злонамереност или подкупност, а поради глупост. Както ставата повечето неща у нас.Твоите сценаристи дори не разбраха, че става дума за два различни акта – специален закон, и бюджета на държавата. И ако закона беше подкрепен, то съвсем справедливо депутати от най-различни  партии се противопоставиха на идеите на г-жа Първанова как точно да намести парите за репродуктивно здраве. Цялата шумотевица около „ин виво” и „ин витро” беше аберацио иктус – откланяне на вниманието по посока на невиновно лице. Твърде вероятно е заседанието на парламентарната комисия да е обидило конкретен човек и председателят на комисията, както и председателя на парламента е длъжен да се извини, а етичната комисия да излезе с решение и наказания.

Но когато наречеш всики депутати лайнари, това издава не толкова лош вкус, колкото комплексарщина. По простата причина, че не всички са лайнари. А и по наше време нямаше нужда сценаристите да излизат на авансцената и да ругаят, за да може някой да запомни имената им. А що се отнася до депутатството – да, имате всички основания да мразите народните си представители, защото имате всички основания да мразите себе си.  Мисля, това вече го изяснихме.

Да се нападат с думи и камъни парламентите е полезено, често здравословно. Особено, когато имаш идея какво друго на тяхно място да предложиш. Ти какво предлагаш Слави, с призивите за негласуване?

Управление на Ахмед Доган? Защото неговите хора гласуват независимо от твоите призиви;

Монархия? „Дедо” ти е любим от едно време, ама дори хипотетичната възможност да му станеш зет, на която толкова се забавлявахме, вече е в историята. Тя се муньоса, така да се каже, както и доста хектари гори и земи.

Служебен кабинет на Бойко Борисов и Волен Сидеров? Сигурен ли се, че след такъв ти ще имаш телевизия, от която да се излъчваш или ще се върнеш към революционните времена на мазетата и кабелните телевезии?

 

Имам кокнкретно предложение към теб – или си смени сценаристите, или излез на избори. Стани народен представител, поеми отговорност за делата си, не само за думите и разпредели парите между диабетиците, онкоболните и бездетните майки. След което ще можеш да се порадваш и ти на определенията „боклуци, лайнари и предатели”, както се радвам аз сега.

 

Публикувано в В парламента | 3 Коментари »

Коледата възможна Особености на българското Рождество

ноември 19, 2008

за Харпарс базар, декември 2008

Лапландия, ранен следобед. Дядо Коледа просто е полудял! В брадата му се е залепила дъвка, джуджетата се мотаят с подаръците и нервно се препъват в краката му. Снежанка е в мензис и кисела като носорог, заобиколен от снимачен екип. Гълфстрийма се затоплил и няма сняг, лосовете се разгонили и постоянно оплитат такъмите на шейната  и изобщо…Абе с две думи - добрият старец закъснява фатално за  раздаването на подаръци на добричките дечица. И точно в този момент, едно розовогъзесто и руменобузесто ангелче, досущ като онези пухкави лятщи гъзчета, дето ги рисуват Рубенс и Рафаел, се втурва насреща му ентусиазирано крещи:

-       Дядо Коледа, дядо Коледа! А тази елхичка, къде да я сложим, а?!? А? А?! Къде да я сложим тази елхичка?! А? А?! Тази елхичка къде да я….

Оттогава, любезни читатели, датира обичаят на върха на елхичките да се забучват малки ангeлчeта…

 

Но и други странни обичаи има – особено сред онези българи, които трайно са излезнали от възрастта на интереса към Дядо Мраз и изцяло са прехвърлили вниманието си на Снежанка. Като цяло тези именно българи са в състояние на невъзможност да се самоопределят спрямо Дядо Мраз и Дядо Коледа (при по-просветените тежко допълнително объркване идва и от по-новия герой  - Дядо Прас на Тери Пратчет). Независимо дали са фенове на „Тиха нощ, свята нощ”, дали почитат езическия Коледа, или социалистическите дядо Мраз и Снежанка, българите почти без изключение стават жертва на няколко коледни стереотипа, които чертаят лицето и особеностите на Българската Коледа.

 

Фирмено парти Фирма без фирмено парти е като телевизия без сутрешен блок, като циганин без златен зъб  и като Бойко Борисов без Бареков. Няма как! Дори да сте едноличен търговец, длъжен сте да направите фирмено парти, ако ще да е в ламариненото кафене на спирката. Просълзяващата скука на този мил празник, където се събираме с колеги и бизнеспартньори условно се разделя на две части. Първа  официална и втора:   титанично пиянство, завършващо – според силите  - с гейзерно повръщане или несръчен колегиален секс. И за двете се съжалява поне до Нова година, а понякога и по-дълго (има случаи и  до живот). Някои фирми наемат други фирми да им организират фирменото парти и тази перверзия напоследък се нарича „евент мениджмънт”. Организирането се състои в подреждане на събития като тост от шефа на фирмата, преди това – от заместник шефовете, предварително намислени смешки с главния счетоводител и поканени звезди от телевизията и естрадата да  попеят или да кажат нещо.  Някои организират весели игри и състезания –кавъри за възрастни на „пускам, пускам кърпичка” и „балонът се надува”, други пък правят осторумни класации на отдели и служители. Твърде често присъстват дядо Мраз и Снежанка, които раздават тъпи сувенири, а почти редовно –  както на всеки плаж има поне един мъж в костюм - човек объркал вашето фирмено парти с нечие друго и недоумяващ какво прави тук. Тези хора са опасни. Трябва бързо да се неутрализират чрез дълъг безсмислен разговор за недвижими имоти,    защото ако ги изпуснете сами останалите участници в коледното фирмено парти започват да контактувмат с тях и също да недоумяват какво правят тук.

Това мило събитие има подразделение – още по-милото коледно фирмено парти за децата на служителите. Тук вече е страшно, защото към суетнята и суетата (чие детенце е най-добре облечено, с най-хубаво ново телефонче, и с каква количка е дошло на партито и т.н. и т.н.) се прибавя и покъртителна музикално-артистична програма, организирана или от самите дечица и просълзените им майки, или от крайно впиянчени дядомразовци – полуактьори, полу-квартални дилъри и полу-агенти на местната заложна къща, наети от специализирани фирми за детски партита. Звуците са ужасяващи - както би казал Марк Твен ако попадне на такова място – нещо средно между тенор-любител в трамвайно депо и „когато горя приюта за сираци в Тенеси”. Ако сте били на такова парти с наследниците си, съвсем справедливо е на другия ден да не ходите на работа. Ако шефовете ви не го разбират, то те са злодеи, прикрити зад маската на хора, организиращи детски коледни празненства.

 

Коледно пазаруване

Може да има световна икономическа криза, но преди Коледа българите се държат като онзи поляк, описан в „Наградите Дарвин”, който на ергенското си парти, включил бензинов трион и с вика „Вижте сега какво мога” сам си отрязъл главата.  Мъжете теглят кредити, а жените за 15% отстъпка са готови да вградят сенките им в новостроящ се МОЛ. Блъскането е ужасно, а на почит са хартиените пликове от скъпите магазини и марки. В тях дори дрехите за химическо или покупките от „Била” да си сложите, изглеждате много по-коледно и приемливо. А в крайна сметка – важно е как изгледате, а не какво ще си купите за Коледа.

Смисълът е всеки член на фамилията ви да се сдобие с коледен подарък. Люшкате се от напълно безсмислени предмети на пишман лукса (сребърна пантера-преспапие) до практични и удобни неща, на които „дядо много ще се зарадва” – поредните пошли пантофи или жилетка в телесен цвят. Като цяло подаръците са безсмислени, рядко изкарват по-дълго от средата на януари, а споменът за тях дори не доживява до физическата им кончина. Ако искате роднините ви наистина да ви запомнят за Коледа, организирайти им да я изкарат на Малдивите. Без вас! Не е много в духа на хриситянските традиции, но ще си спечелите истинска благодарност от близките си, а на Малдивите са и мюсулмани.

 

 

Пости. Някои постят. Едни заради вяра, други  просто пазят диета, а за трети е модерно да правят сканадли в ресторантите, че няма коледно постно меню. Някои започват от 14 ноември, издържат на всички дни, тримарят, причестяват се. Други само последните три дни „леко намаляваме месото”. Ще го кажа направо – смисълът е да се лишавате от удоволствия и по този начин да се пречистите. Всичко друго няма смисъл. Т.е – ако ще постите край с Венета Райкова и Азис! Слави Трифонов може – той прилича на Апокалипсиса!

Също така  да постите и да пушите е убийствено, както за организма, така и за душата. Секс може - само ако не ви доставя удоволствие. Всякакви млечни продукти са забранени, включително и „Бейлис”! Алкохолът изобщо. Не се измъквайте, с „..в евангелието нищо не пише за ракията”! Изобщо недейте да шикалкавите и да се самонадлъгвате. Или наказвайте тялото, за да възвисите душата, или си поръчайте сочна вратна пържола на тиган, две чаши младо мерло и с пълна уста шумно спорете за смисъла на постите. След като известен български архелог разкопа гроб, за  който предположи, че е на и Богородица и Христос, когато е бил малък,  всичко е възможно, всичко е простено!

 

 

Мило парти с роднините

Няма такова явление, така че не смятам да го описвам. Сакралната семейна вечеря, със специалния брой ястия и ошафа от сини сливи е редно да се направи. Наистина е сакрална. По някое време, можете леко да се отдръпнете към стената, да огледате всички присъстващи и да отправите наум въпрос към Младенеца: „Господи, докъде съм се докарал?!”

Ако сте наистина коледно настроен и честен към себе си, ще установите че Господ е милостив Бог и Справедлив и вие наистина заслужавате всичките си роднини! Както и те вас!

 

 

Кога да се иде на почивка – преди или след Коледа?

Вместо! Това е най-добрия съвет, който биха ви дали хора, които наистина ви обичат. Когато и да идете, обаче, ще се прекарате. Хотелите правят такива цени, все едно сте поне един от тримата вълхви и мъкнете цял керван със скъпоценности. Туристическите коледни партита обикновено приличат на историята, при която Иисус влязъл в Гестиманската градина и заварил бурно празненство с песни и танци по масите.

-       К`во става, бе? Нали вечерята щеше да бъде Тайна?!

-       Ами…Юда е взел някакъв хонорар и черпи…

Не търсете в тях сакралността на „тихата и свята нощ”.  Мястото ви е при семейството. Ако нямате семейство, поканете случайни хора или сираци на вечеря. Не си давайте парите за глупости.

 

Благотворителност

Ако не сте правили добро през цялата година, никого няма да впечатлите баш на Коледа. Коледната благотворителност представлява особена форма на  обществено-политически некролог – всички се втурват да бъдат добри и да твърдят колко са добри отсъстващите, така както студентите се втурват към учебниците през последния ден от сесията. Късно е либе за китка! Ако има Бог и той гледа – какво точно си мислите, че правите?! Ако няма – не е ли все едно какво правите? Така че се отпуснете и натворете нещо благо за себе си или за човек, когото наистина  обичате и цените. Чувствайте се добре и в кожата си, не се насилвайте да галите циганчета-сирачета, ако след това ще си миете ръцете с белина. Не пращайте смс-и за Българската коледа. Това, че минават като радиовълни, не значи че се доближават до Господ. Можете да направите ваш, малък знак на съпричастност към унижените и оскърбените, но го направете лично, дискретно и – най-вече – убедени, че ще зарадвате някого. Няма смисъл да подарявате електронна запалка на малката кибритопродавачка!

 

Коледни картички   

Ако не дай си Боже сте публична личност или работите в голяма фирма с много клиенти, около Коледа ще получите няколко кубика екваториална гора под формата на поздравителни картички. Ако има някакъв начин, опитайте се да се договорите да ви изпратят направо паркет. Може и ламиниран.

Но това най-вероятно няма да стане, ето защо ще получите много художествено-литературни упражнения в стил „Честит Ви Дядо Мраз и неговата Мери Кристмас”. Подреждането на десетки и стотици картички по лавиците в къщи, над камината или в офиса, довежда до бяс  чистачките ви, а пък ако имате домашна котка, за нея прекрасно преживяване да се разходи из старателно подредените поздравления. Понякога ги и препикава, след което те наистина замирисват празнично.

Ръчно изработените коледни картички са нещо много мило, стига да съществува и най-малката вероятност да бъдат забелязани сред пороя от хартия, гланц и изкуствен сняг, залепен върху картон.

Екстравагантните коледни картички с разголени снежанки, пияни дядо Коледа и снежни човеци с бутилка водка вместо морков по правило са с една идея по-пошли от изпращачите си. И в това има някаква справедливост.

Ако е вярно, че Христа обича хората каквито трябва да бъдат, а Антихриста – каквито са, то опитайте се да бъдете по-малко обичани на Коледа.  И не я използвайте като водоразделна дата, самоубеждавайки се, че след нея ще се промените напълно – повече няма да пуша, ще ходя на фитнес, ще довърша вилата или гаража, ще заведа детето на плуване… Това не е някаква особена дата. Просто на нея – твърди се – се е родил човека и сина Божи, избрал да бъде разпнат заради вашите грехове. Вгледайте се внимателно – около вас е пълно с хора, които го правят всеки ден. Заради вас. На тях дайте любовта и вниманието си.

 

Публикувано в Uncategorized | 7 Коментари »

Христос като дете, Индиана Джоунс - забавен, но вреден

октомври 23, 2008

„А сега, любезни зрители, ще видите чудо! На вашето внимание, патриоти, е черепът на Наполеон, когато е бил малък!!!”. Гледах поредната сензационна находка на археолога Николай Овчаров в некропола край село Нисово и се чудех защо е нужно на един доказан в професията си човек да произвежда панаирджийски сензации.

Жена била погребана с детето си по начин, близък до иконописите на Мадоната с младенеца. Младенецът правел благославящ знак. Кръстът бил тамплиерски и изяснявал влиянието на католицизма върху православието. Патос и намеци, че едва ли не в този гроб е погребана самата Дева Мария с Христос, когато е бил малък.

Очевидно и в археологията е възможно да има поп-фолк. Когато аз се занимавах с поп-фолк (легендарната компания БМК), поне голяма част от средствата, които изкарвахме с моя не по-малко легендарен съдружник – Слави Трифонов, отиваха за запис на музика, която иначе няма кой да запише, защото не се рентира. Вариациите „Голдберг” например.

Така че, ако българските тамплиери плащат за разкопки, не съм против Овчаров да открие и черепа на рицаря Ла Валет, когато е бил малък. Или поне чорапите му, които по подобие на Торинската плащеница, са запазили отпечатъка от лявото му кутре.

Ако наистина Великия приориат на рицарите тамплиери искат да проучват периода ХVІ-ХVІІІ век биха могли да насочат средства и усилия на много по-интересни места. И по-полезни за изясняване на миналото ни. А за датирането е лесно – самият Овчаров често се шегува: „Всеки археолог трябва да носи различна керамика в джоба си, за да може да си датира обекта”…

И накрая – би следвало Николай Овчаров сериозно да се обижда от прозвището Българския Индиана Джоунс. В крайна сметка иде реч за изключително арогантен иманяр, който освен всичко останало съсипва храмове и цели градове по всички краища на света.

Конкуренцията за титлата Български Индиана Джоунс е много остра, но защо Овчаров сам се пъха там е загадка, по-голяма от тайнствените тамплиери по българските земи.

Публикувано в Статии | 1 Коментар »

Червеният хипопотам, политическият хипопотук

септември 26, 2008

 Август 2008, сп. “Власт&вино”   Отново е на мода старият анекдот за това, че трябва да сменим лъвовете от герба си с хипотами. Затънали до гуша в калта, но разинали огромни усти. По един за всяка партия от управляващата коалиция; по един за Мизия, Тракия и Македония; по един за триединството на лицемерие, лъжи и кражби… Червеният политически хипопотам през август, традиционно затъна в тинята на  европейски упреци и български гьонсуратлък (изричам го на езика на мандатоносителя, за да е понятно за всички коалиционни партньори).  Поначало неразбираемия политически  хипопотамски език, достигна нови висоти и се изравни “Кен лий”-то на онова хипопотамоподобно момиче, което прослави България в нет-а с неповторимото си пеене на английски. Ярък политически кенлий бяха и речта на премиера Станишев след шестия вот на недоверие, и интервюто на Доган в “Труд”, и мученето, което се понесе от Бузлуджа. А и несвързаните бръщолевения на опозицията. Тя, бедната, влага толкова старание в това да измисля все по-екзотични форми на протест, че няма да се учудя, ако някой предложи през есента  лидерите на опозицията да се появят голи в парламента, с по една опашка от херинга, забучена в задника, правейки се на русалки, в знак на протест срещу застрояването на Черноморието…Но въобръжението на опозицията е твърде слабо в сравнение с изумителния управленски  отговор на европейския упрек “Насрахте се! Спираме ви парите” с “Ами! Ние така си миришем, освен това си имаме за харчене от резерва”Червеният хипопотам удобно се цопнал в средата на блатото и на всички констации, че мирише, че нищо не прави, че е затънал в корупция и управленска немощ, отваря още по-голяма уста: “Ама, моля ви! Каква полза да се махна от блатото. Не е ли по-добре да ми дадете време да се поправя”. Как да се поправи – от хипопотам да стане водно конче? Не е ясно, а и той самият не казва…Лятото на 2008 ще бъде запомнено не само с рекордните сватби на 08.08.08. (само си представете догодина какъв 9-и септември ни чака!!!!). Лятото на 2008 ще остане в историята като лятото на наглостта. Дали ще дойде зимата на нашето недоволство не е сигурно. Засега е сигурно, че има пряка връзка между хипопотама и политическия елит. Не само при червените. Ето един  пример: годишната издръжка на столичния зоопарк е равна на бюджета за столичния общински съвет. През август билета за посещение при хипопотама скочи двойно, ще рече ли това, че и софийските депутати ще ни излязат двойно по-скъпи от семпетмври?Всичко това би било смешно, ако не се случваше тук, а не там. Ако ставаше дума само за хипопотама, а не за хипопотука. При това въобще не е хипотетично, а е съвсем реално. Като голям червен хипототам. 

Публикувано в Статии | 1 Коментар »

Август на паметта

септември 26, 2008

Септември, 2008 г.

Днес парламентът трябва да гласува дали да се присъедини към Пражката декларация за европейската съвест и комунизма от 3 юни 2008, или не. Очаква се БСП да натиснат коалиционните си партньори от ДПС и НДСВ и проекта на бай Георги Пинчев и група народни представители да не мине. Аз също съм го подписал и ми е трудно да гледам безпристрастно…

Иде реч да се обяви 23 август за международен ден на възпоминание за жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими, да се направи Европейски институт на паметта за тоталитаризма във всичките му форми, Европа заедно да отбележи 20-годишнината от падането на берлинската стена и масовото клане на площад Тиенанмън. Става дума и за това в учебниците по история все пак да се кажат няколко думи за режима 1944-1989 година. По възможност думи, около които заедно сме съгласни.

Намирам датата 23 август за изключително подходяща. Ханс Вернер Рихтер(“Писма до едни млад социалист”) – заедно с Гюнтер Грас са най-ярките леви западногермански писатели – си спомня, че когато чул на 23 август 1939 година по радиото как хорът на Червената армия изпълнява “Хорст Весел” в чест на Рибентроп, запалил партийната си книжка и изял пепелта. Август 1939 година е началото на края на илюзията, че комунизъм и фашизъм са различни неща;

Август 1968 – Чешката пролет. Това пък е краят на илюзията, че един тоталитарен режим може да се саморазвие до нещо с “човешко лице”, че има щастлив край. След тази дата няма как да станеш член на компартия, воден от чисто идеалистични подбуди. Можеш да твърдиш всичко, но и че не си знаел, че си вярвал в “единний, светъл идеал”

Август 1989 година – на площада на Небесното спокойствие в Пекин китайските танкове прегазват студентите и илюзията, че изобщо може да съществува каквато и да е форма на тотална държава, която да не се основава на насилието на мнозинството над малцинството.

Августите на Европа и света през цял един отминал век. Българският парламент може днес да поправи това, което не е сторил през август 39-а, август 68-а и август 89. Всички пропуснати августи на съвестта, които днес принадлежат на общата европейска памет.

Публикувано в В парламента | Няма коментари »

Истината ни прави свободни

септември 17, 2008

 в-к “Новинар” 16.09.08

Доста “смело” е да наречеш един журналистически текст “расистки” от засада, с декларация, с изваждане на цитати от контекста им и с позоваване на международни организации, които сам манипулативно си информирал за расистки текстове в българския печат! Обвиняват вестник “Новинар”, че няма дискусия по темата за расистките текстове на Руменов. Няма дискусия, защото до този момент в редакцията на “Новинар” не е получен нито ред от нито една от тези организации или личности, които се жалват от него и настояват за отнемане на наградата “Черноризец Храбър”. Нито ред! Нека някой да докаже противното. Ако бяхме получили каквото и да е от Адела Пеева, Ивайло Дичев или Антонина Желязкова – все едно кой – щяхме да го публикуваме. Достигналите до нас текстове неизменно идват по странен, административно-обиколен път. Комисия за защита от дискриминация, Съюз на издателите, международни организации…

Ярък пример в това отношение е писмото на генералния секретар на Международната организация на журналистите, което беше адресирано направо до Съюза на издателите и пълно с незаслужени обиди и квалификации към една организация, която по смисъла на създаването си не би могла да има много общо с повдиганата тема.

Искам да кажа категорично от мое име и от името на журналистите, работещи в “Новинар” – ние нямаме угризения по темата. Никого не сме преследвали или обиждали заради расови, полови или верски различия. Работим изцяло в традицията на един от най-толерантните народи в света – българския - който вече повече от хилядолетие живее в изключително пъстра етническа среда. Нямаме нито исторически, нито личностни рани на тема расизъм и по този повод гледаме с разбиране и на заявения „потрес” по повод текстовете на Руменов от страна на Пол Биндер (говорител на групата ВАЦ) и Кнут Прийс, шеф на кореспондентското бюро на ВАЦ в Брюксел. Господа, имаме усещането, че казвате нещо, но на себе си. Не на нас. Съществува една област на обществените отношения – толерантността към различните - където вие трябва да се учите от нас. Една наистина, но я има.

Вестник “Новинар” има завидна традиция в отношенията с ромски организации. Имали сме съвместни приложения, разработвали сме заедно теми, предоставяли сме страниците си на всеки, който иска да говори. Ние сме медия, среда, където хората се свързват помежду си. Не раздаваме присъди и не лепим етикети. Други го правят. Не само с Калин Руменов.

Обект на подобна атака и в момента е друг наш автор – доайенът на българската публицистика Петко Бочаров, който след три месеца навършва 90 години! Отново, защото си позволил да напише думата “цигани”. Чудим се - да наричаш циганите роми, означава ли, че вече отпращаш проблема с тяхната десоциализация в Рим? Текстовете на Руменов или Петко Бочаров никога не са били насочени срещу циганите, а срещу лицемерието и фалша на държавата, на политическото говорене по темата и – не на последно място – срещу някои ромски и правозащитни организации, които отдавна са превърнали темата в предмет за рекет.

Тъжна истина е, че в различните европейски институции дневно постъпват над 150 сигнала срещу България от… българи и от български организации. Първенството си оспорват политически лица и правозащитни организации. Имаме усещането, че става дума за бизнес. Бизнес, не само клепащ България пред света, но и компрометиращ усилията на наистина стойностните организации за защита правата на човека, които полагат усилия да очовечават публичните отношения в България. Има сензационни оплаквания. Например, че младежката програма на един мобилен оператор дискриминирала хората в третата възраст, защото била предназначена само за тийнейджъри!!!

Това, което се случи с Калин Руменов и доведе до отнемането на наградата “Черноризец Храбър”, е резултат от подобно поведение. Наградата му бе присъдена за конкретни текстове, а отнета за други конкретни текстове. Създаде се прецедент в самата процедура, който смятаме, че обогатява практиката на академията.

От името на журналистите в “Новинар” бих искал да кажа, че не сме обидени на академията “Чреноризец Храбър”. Съзнаваме, че тя се опитва да спаси реномето на България, които други поставят под съмнение. Гласуването на 19-те членове на академията (11 на 7 в полза на отнемането) показва, че колегите ни са имали колебания. Това колебание само потвърждава убеждението ни, че наградите “Чреноризец Храбър” са истински и достоен начин, по който гилдията се саморегулира и определя постиженията си.

Ние нямаме колебания. За нас на първо място стои истината. И свободата за другояче мислещите. Истинита ни прави свободни, а свободата се отстоява всеки ден. И ние ще продължаваме да я защитаваме с цялото уважение към идеите на различно мислещите от нас. Страниците на “Новинар” са свободна територия и единственият съдник е читателят, който си купува вестника или влиза в електронното му издание.

Публикувано в Статии | 2 Коментари »