Любен Дилов син

Липсващият ден за размисъл никак не ми липсва. В крайна сметка всеки ден, обявен за „ден на нещо”, е обида към нещото - по подразбиране, пренебрегвано през всички останали дни. Последните седмици обаче внезапно ми залипсва четиво, противопоставящо се на пяната на изборните дни. Благосклонната случайност ми изпрати тънката книжка на Амос Оз „Как да излекуваме фанатик”. Двете есета в изданието на „Милениум” са наистина напълно заместващи деня за размисъл текстове, още повече че се поглъщат за по-малко от час.

„В основата на фанатизма лежи желанието да променим другия” – казва Оз, разсъждавайки върху стремежа да направим „другия” щастлив на всяка цена, така близък до изконното българско желание да бъдем „оправени”.

„Фанатикът е всичко друго, но не и егоист. Фанатикът е най-големият алтруист. Той се интересува от теб много повече, отколкото от себе си. Иска да спаси душата ти, да те избави от греховете и грешките, от тютюнопушенето, от вярата или от безверието, да те излекува от лошите хранителни навици, от пиенето или от неправилните ти политически възгледи. Фанатикът е страшно загрижен за теб; при него няма средно положение – той или се хвърля на врата ти, защото те обича искрено, или се спуска да ти пререже гърлото, в случай че се окажеш непоправим. Ако погледнем топографски, и в двата случая… движението е едно и също.”

Няма да цитирам повече Оз, за да не ви разваля удоволствието от четенето на целия текст, само ще подчертая фразата на споменатия от него поет Йехуда Амихай „Където сме прави, цветя не цъфтят”. Това не е перифраза на прочутите сто цветя на Мао, нито покана евреите и арабите най-после да седнат и да се разберат като добри християни. Това е максимално приближение до праисторическата тъмнина на човешката душа, където – човекът, търсещ истината за себе си – определя първо какво не е, а после опитва да си въобрази какво е. И последно откриваните от антрополозите първобитни племена имат две думи – „човек” за членовете на собственото си племе и „нечовек” за всички останали. В този план добре е да си припомним днес, че българските турци и мохамедани не са „не-хора”, а гласуващите за политическо бъдеще, различно от нашите виждания, съвсем не са еднакви с безименната бабичка, помъкнала съчки към кладата на Джордано Бруно.

Изборите са клада за политиците – дори да изгорят в нея, те се радват на жегата, бъркайки я с топлината на човешките отношения. А тази клада най-добре се храни от фанатизма. Тя го разгаря, за да поддържа сама себе си. И спиралата е склонна да клони към безкрайност. Добре, че във времето изборите са ограничени. Съществуващият преди време „ден за размисъл” всъщност не носеше нужното успокоение, а предизвикваше ефекта на тенджерата под налягане. Заплашващо с взрив потискане на дълго разгаряни страсти.

Според Оз смехът и добрата литература, поемани редовно на малки глътки, са единият лек срещу фанатизма. Другият – въображението, което ни помага да се поставим в положението на мразените и ненавижданите от нас, на нашите противници.

Дали да мразим Доган, или да си дадем сметка, че 4 милиона гласуващи българи ще отредят заслуженото място във властта на 300 хиляди гласуващи турци. Не повече, но не и по-малко. И че някои българи във властта вършат същите безобразия като някои турци във властта, а нашият общ проблем е общо неработещото правосъдие, а не сравнение на безобразията на турци и българи.

Хвърленото по Данчо Цонев яйце в Бургас уцели Миро Севлиевски. Можем само да заключим, че природата на случайността проявява завидното си чувство за хумор, а гравитацията е един – в крайна сметка – универсално справедлив закон…

Вярно е, че за да обесиш някого, не ти трябват други закони освен Закона за гравитацията, но същото важи - в по-голяма мяра – и за прегръдката. Вярно е също така, че (ако не си Махатма Ганди) с призиви за бесене ще привлечеш повече избирателите, отколкото с позиви за прегръщане. Хората, четящи Кафка, са по-склонни да простят и разберат „другия” не защото са по-интелигентни, а защото са успели да влязат в кожата на Йозеф К. – най-ярката и най-мрачна метафора на преследвания човек.

Фанатикът се стреми към абсолют, не приемайки думите на Амос ОЗ, че вечното щастие няма как да е щастие, а вечният оргазъм изобщо не е оргазъм. Няма абсолютна правота и словото „Който не е с мен, е против мен” е разрешено само на Едного. Онзи, който, преди да го произнесе, убеди последователите си, че Бог е Любов, Търпимост и Разбирателство.

А Свободата – все едно на върха на копието или на края на салама (защото саламът само има два края) – на първо място е свобода за другояче мислещия, а после всичко останало.

Амос Оз е не просто най-големият жив еврейски писател в момента. Той е един от ежедневните тъжни мъдреци на света, сам избрал да живее не сред бонбонения свят на Коелю, а в преизподнята на израело-арабската взаимна омраза. В Геената, която двата братовчедски и най-преследвани народи на света – палестинците и евреите - сами си организираха. Да живееш сред ад, който сам си случваш всеки ден, е избор, който те прави или фанатик, или богоравен мъдрец, за когото най-важното човешко усилие е помощта за растежа на тревата.

Преди да отидете да гласувате в неделя, използвайте съботата, за да прочетете Амос Оз или просто да послушате как расте тревата.

В края на книжката „Как да излекуваме фанатик”, Амос Оз призовава за основаването на Орден на чаената лъжичка, мотивирайки го с примера за това как да постъпваме при голям пожар. Три възможности: да избягаме и да оставим бавните да изгорят; да напишем гневно писмо до редакторите на вестниците с настояване виновните да бъдат уволнени и съдени; да излеем кофа, чаша или дори чаена лъжичка вода върху пожара…

Амос мечтае за хора, които носят на ревера си малка лъжичка като знак за принадлежност към Ордена на чаената лъжичка. Аз не съм сигурен, че това трябва да се прави, колкото и изкусително да звучи. В крайна сметка създаде ли се такъв орден, ще му трябват устав, програма, колективни органи за контрол и управление… Ще се превърне в партия и – като всяка добра идея – ще започне с бележки върху салфетка, а ще свърши с правилник за вътрешния ред.

По-добре да се сещаме за Ордена на лъжичката всеки път, когато разбъркваме кафето си, или поне в дните за избори. Всяко време преоткрива посланието за чаената лъжичка – от притчата на Конфуций за виковете срещу мрака и едничката свещ, през Иисус, Буда и Мохамед, до Джубран Халил Джубран и указанията на Уди Алън за това какво да правим, ако се събудим и открием в леглото си арменка.

Прочетете Амос в събота, а в неделя сутринта бавно разбъркайте чая или кафето си. Бавно…

П.П. Докато качвах този текст в бук-а, видях, че Кристиян Вигенин агитира в полза на БСП с цитат от Куелю…Мило съвпадение. От Маркс до Куелю все пак е добра посока. А и последните представители на работническата класа в България май са манекенките
Прегръдка за всички ,които харесват Куелю, но на снимката е Амос Оз